Блогът на Румен

Here I Go Again

2009-08-19T22:25:00.017+02:00

Изминаха по-вече от четири месеца откакто не съм поствал в блога. Твърде дълъг период без да кажеш нeщо в един, според твърденията на някои, твърде кратък живот. Не че това има някакво значение. Моята цел не е да поддържам този блог ежедневно updated на принципа copy/paste. Повечето от нещата които съм писал са много лични и са израз на мои преживявания, които по един или друг начин са ми въздействали. На някои може да се сторят твърде травиални, което си е тяхно право на оценка. Това е моята трибуна, предназначена най-вече за тези, които ме познават наистина добре и с които ме свързват близки, хармонични отношения. А за тези, които не си направиха труда да ме опознаят или пък въобще не ме познават и случайно са попаднали тук, мога само да кажа:

Четете, ако ви е интересно или просто сменете http:// - то!

Така, че;
Ето ме отново тук. . . . Точно както в едноименната песен на David Coverdale. И перефразирайки я, макар и чисто метафорично, мога да продължа.
. . . Истината е, че нямам ни най-малка представа накъде отивам, но затова пък прекрасно съзнавам от къде тръгнах. Все още улавям подвластния, „нежeн шепот” убеждаващ ме, че съм храма, събрал в едно всички добродетели. Същият този шепот, съсипващ толкова съдби и който така гърми в ушите ни, че не се чуваме какво всъщност казваме. Но, така или иначе, вече съм излязъл от стария, удобно утъпкан коловоз в който, както разбирам, цяла вечност съм се въртял като вързана овца. Време на равносметка и кардинални решения. Всичко друго е отлагане във времето на нещо, което рано или късно, искаш или неискаш, ще си принуден да срещнеш лице в лице и да го промениш.
Но, eто ме отново тук.
Пак търся отговори. И на пук на упоритото мълчание, пак питам – отново и отново.
А отговорa е само един. При това - кристално ясен;
Отговорност.
Тотална.
Дори само едно „но”, и мога да кажа сбогом на добрите намерения. Изборът е изцяло мой. Защото прекрасно знам, какво означава една самотна разходка по стръмната пътека на илюзиите.
Така, че;
Ето ме отново тук.
God bless!

* * * *

Как да победим простака!

2009-04-11T19:13:00.028+02:00

Прехвърляйки тази сутрин (любимото ми занимание докато пия сутрешното си кафе), последните публикации от блоговете които следя, попаднах на по-горното заглавие, което привлече вниманието ми. Оказа се, че става въпрос за книга. Ето и съвсем кратката рецензия:

„Някой те обижда в градския транспорт или в магазина? Шефът ти разговаря грубо с теб, а свекърва ти от сутринта ти е "вдигнала кръвното". Какво да направиш?
Има три възможности:
- да се престориш на глух
- да замълчиш
- да обърнеш всичко на шега
Кое да избереш в дадена ситуация. Как да постъпиш, за да решиш безболезнено проблема. Как най-бързо да дойдеш на себе си. В книгата ще намериш правилния отговор на тези въпроси. Ще се научиш да се предпазваш от нахалниците, да запазиш самообладание в подобна ситуация и да можеш бързо да се възстановиш след глупав скандал.” (kafene.bg)

Както вече споменах, бях заинтригуван и реших да потърся повече информация. За съжаление, ударих на камък. Това, което успях да разбера бе, че оригиналът е руски (Научись отвечать на хамство!), а за авторите, някои си Анна Брагинец и Анастасия Грицай, - нищо. Руската рецензия се оказа дотолкова идентична с българската , че и от там не успях да изровя нищо допълнително.
Излагам всичко това в старанието си да бъда напълно честен, че по-горната рецензия е единствената информация, с която разполагам макар, според някои, това да е напълно достатъчно. Ницше например твърди, че съдържанието на повечето книги може да бъде обобщено в един единствен параграф. Аз обаче, изхождайки от далеч по-скромния си интелектуален багаж смятам, че една лошо написана рецензия не е мерило за лошо написана книга. И все пак . .
Кое бие на очи?
Да вземем най напред предложените житейски ситуации: „Някой те обижда в градския транспорт или в магазина? Шефът ти разговаря грубо с теб, а свекърва ти от сутринта ти е "вдигнала кръвното."

Навярно, всеки е чувал за закона за причината и следствието. „Nothing happen until something move”, т.е. - нищо не се случва докато нещо не се задвижи. И тук веднага изниква въпросът: - Кое е това ’’задвижило се’’ нещо, накарало някой да те обиди в градския транспорт или в магазина; шефът ти да разговаря грубо с теб; свекърва ти . . . да ти лази по нервите?
Ако успееш да си отговориш на този въпрос, ще стигнеш до единствения правилен отговор - гледната точка.
Колкото и абсурдна да ти се струва дадена ситуация, тя винаги има и втора страна, която остава скрита за теб най-вече от нежеланието ти да се съгласиш че съществува и друга гледна точка.

Добре де - ще кажеш, а къде е здравата логика?

Чия логика обаче?! . . Моят личен опит ме е довел до разбирането, че не можеш да търсиш здрава логика там, където отсъства всякаква логика. И това там, е едно необятно поле наречено човешки отношения. Всеки има своя гледна точка, стабилно подкована със съответна собствена логика, която непрекъснато търпи метаморфоза. Няма нищо по непостоянно от нея. Променлива е като мартенско време, днес пече, утре вали.
В предложеният материал всичко звучи доста опростено, ти - добрата жертва, и те – лошите простаци. Твърде елементарно.
По нататък: Какво да направиш и как да действаш?
Да се престориш на глух. Е е . . как да се правиш на глух, когато прекрасно си чул и разбрал. По-добре се направи на глупав. Тогава можеш и да извлечеш някакви дивиденти, като например - състрадание.
Да замълчиш. Изключително умно решение, но само когато си напълно узрял за неговото прилагане. В противен случай, адски нездравословно. Усещаш ли се набъбнал отвътре и решиш, че си жертва на крещяща несправедливост, по-добре крещи отколкото да си докараш инфаркт.
Да обърнеш всичко на шега. Противоестествено и опасно. Противоестествено, защото няма как да се смееш, когато сърцето ти плаче. Опасно, защото не знаеш с какъв простак си имаш работа. Ами ако реши, че си правиш ташак с него!?
По-нататък следват уверенията, че готовите формули и правилните отговори са налице, но ако реша да се спирам поотделно на всяко едно от тях, май ще трябва да напиша отделна книга, така че минавам направо към последния и най-важен аспект - заглавието.

Как да победим простака!
Има ли въобще такова животно? Според мен . . не!

Преди да обясня защо, ще трябва да се върна пак към логиката и да се опитам да и дам някаква дефиниция.
Ето как аз я разбирам:
Оценяването, приемането или поставянето на дадено действие или ситуация в определени (най-често морално-етични) рамки, в зависимост от собствената ти персепция (възприятие) и моментните индивидуални нужди.
Стана май много сложно! Добре де, ще го кажа по-просто:
Логиката е продукт на собственото ни ЕГО.

И тук вече става страшно!!

Кои са механизмите, факторите, оценките и мисловните патерни, които управляват и изграждат нашата човешка същност, така наречения АЗ и фиксират в него илюзорното ЕГО, което пък, от своя страна, е и същноста на прословутия ЕГОИЗЪМ . . . ?
Това са все въпроси на които и съвремената психология няма съвсем ясни отговори.
И така . . .
Изхождайки от по-горното, моето лично мнение, с което не обвързвам никого е, че:
Да си простак, е собствено решение, т. е. личен избор.
Както крадецът решава да бъде крадец, избор обусловен от социалната среда, която го е моделирала като такъв, така и нормалният, интелигентен и дори блогополучен човек прави своя съзнателен избор да бъде простак.
Така, че ако трябва да се напише подобна книга, то според мен, заглавието би трябвало да е следното:
Как да победим простака в себе си!
Как наистина!?
Някъде бях прочел, че едно пътуване от хиляди километри започва с една първа стъпка. Дали си готов да я направиш?
Въпрос на личен избор.

* * *

Вече съм на пет!

2009-04-03T18:57:00.033+02:00

Steven's Birthday Party

Здравейте,

Казвам се Стивън. Точно в този ден, преди пет години в 04:10 сутринта, с пълно гърло възвестих появата си на този свят.
След многото месеци, прекарани в уют, топлина и безкрайна сигурност, изведнъж се бях озовал на едно враждебно място, пълно със странни звуци и заплашителни сенки.
Бях толкова ошашавен от случващото се, че в първия момент не издадох нито звук. После, някой най-безцеремонно ме хвана за тънките крачета и обръщайки ме с главата надолу ме шляпна силно по гърба. Почувствах се толкова възмутен и обиден, че чак кихнах. И тогава, нещо съвсем непознато и заплашително, болезнено нахлу в гърдите ми. Писнах с цяло гърло, давайки воля на ужаса си, огласяйки родилното отделение на болницата в Олесунд.

Първите два часа бяха истински кошмар. Изглеждах съвсем окаяно, целия оклепан с нещо мазно и лепкаво. Бяха ме оставили да лежа съвсем безпомощен върху нещо меко и топло, което се оказа, както по-късно разбрах, коремът на мама. После, някой изведнъж ме грабна и понесе нанякъде. Обляха ме с нещо, което макар и топло, бе също толкова непознато и страшно. След това ме поставиха върху нещо студено и бяло, разпъвайки ме от главата до краката. После, както ми се стори, цяла вечност ме въртяха и обръщаха, докато най-сетне всичко приключи.

Бавно идвах на себе си от преживяния кошмар. Бях изкъпан, подсушен и повит в нещо меко и удобно. Току що ме бяха отделили от гръдта на мама, и съвсем самотен и нещастен лежах в смешното стъклено корито, което ми служеше за легло. Целият потръпвах. Страхът, че съм изоставен и забравен раздираше цялото ми същество макар съвсем осезателно да чувствах нечие присъствие. Конвулсно свивах и отварях малката си збръчкана ръчичка интуитивно търсейки защита.
И тогава, нещо голямо и топло, нежно обгърна ръката ми. Отчаяно се вкопчих в него безпогрeшно чувствайки сигурността и спокойствието които излъчваше.
Вече не се страхувах. Знаех, че в този нов свят в който тепърва трябваше да се науча да живея, нямаше да бъда сам. Нежна вълна на спокойствие и сигурност бавно ме обгърна целия, потапяйки ме в първия ми земен сън.
Много по-късно разбрах, че онова голямо и топло нещо, излъчващо толкова нежност, сигурност и спокойствие, беше ръката на папа Руми.

* * *

Партито на Стивън

Първо-априлска?

2009-04-01T17:29:00.007+02:00

Днес получих SMS от Sparebanken Møre (Норвежката банка с която имам сключен брак). В него, съвсем накратко и делово, без дори и най-малък помен за интимност (въпреки присъщото за мен безупречно поведение на образцов съпруг), моята възлюбена ми съобщава, че лихвения процент пада т.е. съпружеските ми задължения ще бъдат облекчени, и че в следващите дни ще получа копие на новия ни брачен договор. Това накратко означава, че от следващият месец ще съм по-богат, и че ако пожелая, мога да си позволя още една съпруга. Тук искам да поясня, че в света на монетарната система многоженството е разрешено и се определя от тежеста на кесията (сивото мозъчно вещество) на мераклията.
Дано съвпадението с днешната дата да се окаже случайно, и не се наложи да изпия горчивата чаша на една първо-априлска!!

* * *

Невероятно, но факт!

2009-03-27T18:53:00.030+01:00

"Блоговете са простотии, а да изразяваш мнението си в Интернет е грозно - затова “истинските” медии, чиято цел е да образоват хората, не трябва да дават ефир на свободното гражданско слово. Това са вкратце думите на Соломон Паси по RE:TV оня ден…" kaka-cuuka.com

Ето тук можете, за кой ли пореден път, да станете свидетели на клипче от софт-порно жанра наречен: - българска политика и лицето, кандидат за поста генерален секретар на НАТО, призвано да представя България и нарочено за български политик.

А на мен не ми остава нищто друго, освен да въздъхна тъжно като Моканина от разказа на Йовков:

* Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже! *

* * *

За папа

2009-03-14T21:42:00.036+01:00

Часовникът в колата показваше четири и двадесет. Тъмният асфалт на пътя станал почти черен от току що падналия дъжд хвърляше тежки метални отблясъци на фона на бързо притъмняващото западно небе. Карам без да спазвам дистанция, плътно прилепен към колата пред мен изнасяйки се припряно към лявото платно и търсейки удобна възможност да изпреваря. Знаех, че съм закъснял. И детската градина и училището затваряха след десет минути.
Денят се оказа тежък и напрегнат. Проблемите, макар и дребни, нямаха край. Предаването на смяната също не мина гладко. Едно от съоръженията в производствената линия , по закона на Мърфи, се срина в последния момент и после дълго трябваше да обяснявам по телефона на техническото лице, откъде точно да препрограмира целия процес. По-късно, заварвам в офиса колегата от приемащата смяна втренчен в екрана на комрютъра. Поглежда ме и след традиционния поздрав се усмихва подкупващо; ’’Не си спомням как ставаше регистрирането в САП (наскоро въведена в работата ни комрютърна система). Я ела погледни, ти нали си специалиста’’. Десетина минути по-късно, тичам нагоре по стълбите към съблекалнята и душа.

Най-сетне излизам на права отсечка с чисто насрещно платно и изпреварвам задържащия ме автомобил. Трескаво прехвърлям в главата си всичко, което трябва да свърша. Дъщеря ми бе канена на рожден ден, който започваше в пет. За да я закарам до там ми бяха нужни поне десет минути. Блузата, която трябваше да облече за случая, не бе съвсем изсъхнала и трябваше да я завъртя за около четвърт час в машината за сушене. Подаръкът за рожденичката не бе опакован и аз не бях съвсем сигурен, че имам подходящта за целта хартия. Решавам първо да отскоча до в къщи и пусна въпросната блуза да се суши. От там до детската градина и училището, които са едно до друго, са само две-три минути.
Точно в четири и половина паркирам пред градината. Веднага виждам сина си, Стивън, който в този момент вкарваше една триколка в едно от външните помещения. Забелязвайки ме, лицето му грейва в широка усмивка, затичва се и ме прегръща през кръста. Хващам в шепи малката главичка, обръщам лицето му нагоре и го целувам по изстиналото от хладния мартенски ден чело.
-Хайде миличък, - започвам да нареждам припряно, - нямаме никакво време! Трябва да сменим дрехите, обувките, да вземем раницата и кутията за сандвичи. Кака ни чака в училище и сигурно е останала последна.
Вече вътре, спирам пред рафта с нещата на Стивън, карам го да седне на пейката пред него и започвам да свалям тежкия гумиран гащиризон. Малкият си тананика нещо и се поклаща насам-натам с безгрижието на още ненавършило пет години дете. Мълча и мисленно прехвърлям няколкото варианта на извинение предназначени за учителката в след училищната занималня (SFO-на норвежки), които се въртят в главата ми.
-Папа (тате), - изведнъж се оживява сина ми изтръгвайки ме от мислите. Трябва да ти покажа новия светлинен меч. Същият като на Луук Скайуокър. Сигурно е в стаята с играчките.
Вече няколко седмици той и сестра му, Лиана (на осем години), живееха в света на Междузвездни войни (Star Wars) от двете чудесни трилогии на Жордж Лукас.
-Сега нямаме време, друг път! – измърморвам.
-Моля те, папа, сега . . Моля те!
-Казах, НЕ! Няма време! ОКЕЙ!!
-Окей. - примирява се той, внимателно разглеждайки лицето ми с големите си чисти, сини очи.
Привършвам набързо с преобличането, грабвам раницата, хващам Стивън за ръка и почти го повличам към колата. Вече вътре, той се прехвърля през задната седалка в багажното помещение (колата ми е комби) в очакване да преминем през двете бабуни на пътя, предназначени да забавят скороста на преминаващите в зоната автомобили.
Минута по-късно паркираме прид училището. Стивън се изсулва през вратата на колата, хваща ме за ръка и подскачайки продължава да си тананика нещо; - Та-ра-ра, . . та-ра-ра, . . та-ра-ра . . .
Отварям тежката, входна, остъклена врата с вътрешен пружинен механизъм, предназначен да я държи затворена, и вече съм почти вътре , когато Стивън изведнъж се изтръгва от ръката ми и с вик; - ПАПА, ПАПА – ВИЖ!! – изчезва зад ъгъла по посока на училищния парк. Подвоумявам се за миг, но повлечен от инерцията и неудобството, че съм безкрайно закъснял, продължавам напред успокоен от мисълта, че няма какво да му се случи и когато реши да дойде ще се справи и сам с входната врата, която макар и тежко, беше вече преодолимо препятствие.
Продължавайки по дългия около тридесет метра коридор, забелязвам през двете отворени врати някакво движение вътре в стаята за занимания. Въздъхвам облекчено, когато виждам Лиана наведена над лист хартия и обясняваща нещо на заобиколилите я две други момичета. Все пак не съм единственния закъснял. Обръщам се и поглеждам към далечната входна врата. От Стивън няма и следа.
Дъщеря ми вдига очи, среща погледа ми, леко се усмихва и, по типичния за нея начин, се връща към заниманието си. В този момент, от една странична стая влиза учителката, която се оказва моя добра позната.
- Я виж ти! – възкликвам учудено. – От кога си на тази работа?
- Само по заместване. – усмихва се тя. – Надявам се, с времето, да я получа за постоянно.
Продължаваме с подобен род любезности, като разговорът се измества към общи познати и кой как я кара. Напълно съм се отплеснал, когато дъщеря ми ме дръпва за ръката.
- Папа, знаеш ли, че съм на рожден ден от пет. Мама каза, че ако блузата ми не е съвсем изсъхнала, да я пуснеш в сушилнята. Подаръкът за Емилия не е опакован и, ако не намерим хартия, трябва . . .
- Знам мила, вече разговаряхме. – прекъсвам я аз. - Вземи си нещата и да тръгваме. Имаме съвсем малко време.
- Окей, Лин също е поканена и трябва да минем да я вземем. – продължава да нарежда тя докато изчезва през една от страничните врати.
В този момент се стряскам от връхлетялата ме мисъл; - Стивън! Обръщам се и виждам малката, суетяща се отвън, фигурка. Почти тичам по коридора предчувствайки, че нещо не е наред. Вече хванал дръжката, изведнъж усещам как ме присвива отвътре, виждайки през идеално чистото стъкло, умората, страданието и укора изписани върху разстроеното детско лице. Отворил вратата, прикляквам на едно коляно;
- Какво бе душичко златна?! Не можа ли да я отвориш тази пуста врата?
Проклинам наум собственната си глупост прекрасно съзнавайки, че всякакви думи са излишни. Спомени от моето детство, прекарано по седмични детски ясли и градини, изведнъж нахлуват в главата ми. Отлично си спомнях болезнената мъка, която изпитвах всеки понеделник, когато майка ми, принудена от абсурда на тогавашните обстоятелства, ме оставяше в съответната институция и безуспешно криейки сълзите си ме убеждаваше, колко бързо ще отлетят дните до следващата събота. Добре си спомнях взискателното, бездушно и понякога граничещо с жестокост отношение, което трябваше да възпита в мен един бъдещ строител на ’’светлия’’ социализъм, - и как, този толкова вълнуващ и пъстър детски свят, ставаше безкрайно тъжен и сив.

- Те са за теб, папа! - съвсем тихо прошепват треперещите детски устни и големите, прекрасни, сини очи се изпълват със сълзи.

Нещо тежко се надига в гърдите и ме сграбчва за гърлото. Нежно придърпвам крехкото малко телце към себе си опитвайки се да прикрия напиращата в очите ми влага. Чак сега разбирам, какво се беше случило и защо не бе успял да отвори тежката входна врата. И как, опитвайки отново и отново, се е питал недоумявайки; - Къде е този, уж толкова добър и внимателен папа, който залисан в ’’безкрайно важните си и неотложни дела’’, бе забравил за опияняващата магия на пъстрия детски свят!?

От малката, стисната в юмрук, детска ръка се подаваха главичките на три жълти цветя.

* * *

Гражданин на света

2009-03-09T20:01:00.011+01:00

- Абе, какво става в България? Нещата там май са много зле?
Няколко чифта сиво-сини ’топли’ очи ме разглеждат с любопитство, сякаш ме виждат за първи път. Мястото е Елингсьой – Норвегия, стаята за почивка на фирмата, за която работя от седем години. Въпросът ме сварва неподготвен и в първия момент не мога да схвана. Виждайки недоумението ми, колегата продължава.
- Абе ти, телевизия не гледаш ли? Знаеш ли, че Русия е спряла газта за България (учудващо, тази път не ме направи румънец). Снощи даваха по NRK (норвежката национална телевизия) кадри от CNN, направо, - трагедия!
Чак сега включвам. Бях говорил с нашите предния ден и знаех за кризата с газта. Това, което чух от майка ми бе, че икономиката търпеше значителни загуби а в някои райони училищата бяха затворени но, като цяло, ситуацията за обикновения българин не бе променена. Хората, зависещи от отоплението с газ, успяваха да се справят и с това предизвикателство. Спокойно обяснявам, че нещата не са чак толкова трагични и, че не трябва да се вярва сто процента на това, с което ни засипват медиите, че всъщност има намесен политически фактор и, че тогава действителност, истина и честност стават диаметрално различни понятия и, че . . . .
Ясно съзнавам, по изражението на лицата и разбирането с което ме гледат, че не съм достатъчно убедителен. Мисълта за нашата българска поговорка, - да наливаш пусто в празно, бавно се оформя в главата ми.
- Мой първи братовчед . . . с жена си . . . на почивка в България . . . . и ми разказа как . . . .

Вече съм се изключил. Беше време, когато се стъписвах изумен от крещящата липса на такт и усещане, че става дума за моята родина, и хубава или лоша, тя си е моя – родна. Сега вече знам, че не мога да очаквам кой знае колко там, където съмостоятелното мислене се оказва твърде тежко изпитание и потребностите са сведени до три-четири на брой. Не искам да ги изреждам, за да не ставам циничен. А и няма никакъв смисъл. The show must go on! Подобен род ’’откровенност’’, която преди толкова ме дразнеше, сега безкрайно ме забавлява. Явно, израствам. А имам ли друг избор?

* * * *

Стана ми интересно, какво толкова е впечатлило моите ‘’загрижени’’ колеги и се поразрових за въпросния репортаж. Ето какво открих:

Вече споменах, че действителност, истина и честност са различни понятия. Аз обаче, решавам да ги свържа в една дума, като използвам само първите букви. Получава се - ДИЧ. И така, ето я ДИЧ през погледа на медия претендираща за приза ‘’световен информационен лидер’’. Темата отдавна вече не е актуална и това не е предмета на този пост. Актуалното е начина, по-който са поднесени нещата. Чуйте патоса в гласа на въпросния репортер, вижте главните действащи ’’актьори’’ и back ground-а, запечатали в кадър нашата '’трагична българска действителност'' и забележете няколкократното споменаване ролята на Русия в цялата сага. Тук отварям скоба: Аз не съм русофил, не се интересувам от политика и не деля хората на свои-твои, нито по етнос, нито по вероизповедание. Децата ми са норвежци, а аз самия имам и норвежко гражданство, но това, ни най малко, не ме прави възторжен ’родолюбец’. Аз предпочитам да съм гражданин на света и искам да живея и да се чувствам като такъв.
А той, нашият свят, си е едно приказно място. Въпросът е, - Успяваме ли ние, въвлечени във вихъра на всекидневното стандартно мислене, да оценим истинските му достойнства?!

* * *

Тук може да изгледате клипчето с български текст.

Честит 8-ми Март

2009-03-08T00:05:00.008+01:00

* * * * *
Това си ти . .

Желана и бленувана,
изстрадана и сънувана,
опияняваща и романтична,
дяволита и флиртуваща,
очакваща и тръпнеща,
страстна и изгаряща,
доволно - мъркаща,
внимателна и грижовна,
омайващо - гальовна,
влюбена и замечтана,
нетърпелива и изискваща,
отнесена и мълчалива,
студена и безразлична,
обвиняваща и жестока,
шокиращо - безочлива,
лекомислена и безотговорна,
отчайващо - неадекватна,
упорито - непризнаваща,
безСмисленно - арогантна,
безкрайно наивна . . .
. . . и пак,
желана и бленувана!

Бих дал всичко да се науча да те разбирам, за да те прегръщам и да ти шепна, че всичко е наред, когато сърцето ти е неспокойно.
* * * * *
Честит празник на всички жени!!

Най-скъпата ми мартеничка

2009-03-01T15:18:00.014+01:00

Днес, 01 март 2009, дъщеря ми Лиана навършва 8 години.

Честит празник миличка!

Да растеш здрава, спокойна и красива!
Да си все така грижовна, обичаща, умна и талантлива!

С цялата си любов: тати Руми

Ålesund - Norway

2009-02-25T12:27:00.018+01:00

Олесунд - Норвегия

Един от най красивите градове в Норвегия.
Като административен център, обхваща седем острова в северо-западното крайбрежие на страната.Това, което прави Олесунд уникален е неговата архитектура.
През януари 1904 г. в следствие на пожар, почти целия град е превърнат в пепелище. Благодарение помоща на Европа и най-вече личната заинтересованост на германския имрератор Вилхелм II, който изпраща храни, строителни материали, съоражения, архитекти и инженери, градът е въстановен в новия, така наречен, Art Nouveau стил. Това обеснява и специалното германско отношение към Олесунд по време на Втората световна война. След пресъединяването на Норвегия към съюзническите сили, когато всички градове по западното крайбрежие на Скандинавския полуостров са подложени на артилерийски обстрел от блокиралия го германски флот, към Олесунд не е изстрелян нито един снаряд.

Кликни тук за подробна карта на района.