Here I Go Again

Изминаха по-вече от четири месеца откакто не съм поствал в блога. Твърде дълъг период без да кажеш нeщо в един, според твърденията на някои, твърде кратък живот. Не че това има някакво значение. Моята цел не е да поддържам този блог ежедневно updated на принципа copy/paste. Повечето от нещата които съм писал са много лични и са израз на мои преживявания, които по един или друг начин са ми въздействали. На някои може да се сторят твърде травиални, което си е тяхно право на оценка. Това е моята трибуна, предназначена най-вече за тези, които ме познават наистина добре и с които ме свързват близки, хармонични отношения. А за тези, които не си направиха труда да ме опознаят или пък въобще не ме познават и случайно са попаднали тук, мога само да кажа:

Четете, ако ви е интересно или просто сменете http:// - то!

Така, че;
Ето ме отново тук. . . . Точно както в едноименната песен на David Coverdale. И перефразирайки я, макар и чисто метафорично, мога да продължа.
. . . Истината е, че нямам ни най-малка представа накъде отивам, но затова пък прекрасно съзнавам от къде тръгнах. Все още улавям подвластния, „нежeн шепот” убеждаващ ме, че съм храма, събрал в едно всички добродетели. Същият този шепот, съсипващ толкова съдби и който така гърми в ушите ни, че не се чуваме какво всъщност казваме. Но, така или иначе, вече съм излязъл от стария, удобно утъпкан коловоз в който, както разбирам, цяла вечност съм се въртял като вързана овца. Време на равносметка и кардинални решения. Всичко друго е отлагане във времето на нещо, което рано или късно, искаш или неискаш, ще си принуден да срещнеш лице в лице и да го промениш.
Но, eто ме отново тук.
Пак търся отговори. И на пук на упоритото мълчание, пак питам – отново и отново.
А отговорa е само един. При това - кристално ясен;
Отговорност.
Тотална.
Дори само едно „но”, и мога да кажа сбогом на добрите намерения. Изборът е изцяло мой. Защото прекрасно знам, какво означава една самотна разходка по стръмната пътека на илюзиите.
Така, че;
Ето ме отново тук.
God bless!

* * * *

Как да победим простака!

Прехвърляйки тази сутрин (любимото ми занимание докато пия сутрешното си кафе), последните публикации от блоговете които следя, попаднах на по-горното заглавие, което привлече вниманието ми. Оказа се, че става въпрос за книга. Ето и съвсем кратката рецензия:

„Някой те обижда в градския транспорт или в магазина? Шефът ти разговаря грубо с теб, а свекърва ти от сутринта ти е "вдигнала кръвното". Какво да направиш?
Има три възможности:
- да се престориш на глух
- да замълчиш
- да обърнеш всичко на шега
Кое да избереш в дадена ситуация. Как да постъпиш, за да решиш безболезнено проблема. Как най-бързо да дойдеш на себе си. В книгата ще намериш правилния отговор на тези въпроси. Ще се научиш да се предпазваш от нахалниците, да запазиш самообладание в подобна ситуация и да можеш бързо да се възстановиш след глупав скандал.” (kafene.bg)

Както вече споменах, бях заинтригуван и реших да потърся повече информация. За съжаление, ударих на камък. Това, което успях да разбера бе, че оригиналът е руски (Научись отвечать на хамство!), а за авторите, някои си Анна Брагинец и Анастасия Грицай, - нищо. Руската рецензия се оказа дотолкова идентична с българската , че и от там не успях да изровя нищо допълнително.
Излагам всичко това в старанието си да бъда напълно честен, че по-горната рецензия е единствената информация, с която разполагам макар, според някои, това да е напълно достатъчно. Ницше например твърди, че съдържанието на повечето книги може да бъде обобщено в един единствен параграф. Аз обаче, изхождайки от далеч по-скромния си интелектуален багаж смятам, че една лошо написана рецензия не е мерило за лошо написана книга. И все пак . .
Кое бие на очи?
Да вземем най напред предложените житейски ситуации: „Някой те обижда в градския транспорт или в магазина? Шефът ти разговаря грубо с теб, а свекърва ти от сутринта ти е "вдигнала кръвното."

Навярно, всеки е чувал за закона за причината и следствието. „Nothing happen until something move”, т.е. - нищо не се случва докато нещо не се задвижи. И тук веднага изниква въпросът: - Кое е това ’’задвижило се’’ нещо, накарало някой да те обиди в градския транспорт или в магазина; шефът ти да разговаря грубо с теб; свекърва ти . . . да ти лази по нервите?
Ако успееш да си отговориш на този въпрос, ще стигнеш до единствения правилен отговор - гледната точка.
Колкото и абсурдна да ти се струва дадена ситуация, тя винаги има и втора страна, която остава скрита за теб най-вече от нежеланието ти да се съгласиш че съществува и друга гледна точка.

Добре де - ще кажеш, а къде е здравата логика?

Чия логика обаче?! . . Моят личен опит ме е довел до разбирането, че не можеш да търсиш здрава логика там, където отсъства всякаква логика. И това там, е едно необятно поле наречено човешки отношения. Всеки има своя гледна точка, стабилно подкована със съответна собствена логика, която непрекъснато търпи метаморфоза. Няма нищо по непостоянно от нея. Променлива е като мартенско време, днес пече, утре вали.
В предложеният материал всичко звучи доста опростено, ти - добрата жертва, и те – лошите простаци. Твърде елементарно.
По нататък: Какво да направиш и как да действаш?
Да се престориш на глух. Е е . . как да се правиш на глух, когато прекрасно си чул и разбрал. По-добре се направи на глупав. Тогава можеш и да извлечеш някакви дивиденти, като например - състрадание.
Да замълчиш. Изключително умно решение, но само когато си напълно узрял за неговото прилагане. В противен случай, адски нездравословно. Усещаш ли се набъбнал отвътре и решиш, че си жертва на крещяща несправедливост, по-добре крещи отколкото да си докараш инфаркт.
Да обърнеш всичко на шега. Противоестествено и опасно. Противоестествено, защото няма как да се смееш, когато сърцето ти плаче. Опасно, защото не знаеш с какъв простак си имаш работа. Ами ако реши, че си правиш ташак с него!?
По-нататък следват уверенията, че готовите формули и правилните отговори са налице, но ако реша да се спирам поотделно на всяко едно от тях, май ще трябва да напиша отделна книга, така че минавам направо към последния и най-важен аспект - заглавието.

Как да победим простака!
Има ли въобще такова животно? Според мен . . не!

Преди да обясня защо, ще трябва да се върна пак към логиката и да се опитам да и дам някаква дефиниция.
Ето как аз я разбирам:
Оценяването, приемането или поставянето на дадено действие или ситуация в определени (най-често морално-етични) рамки, в зависимост от собствената ти персепция (възприятие) и моментните индивидуални нужди.
Стана май много сложно! Добре де, ще го кажа по-просто:
Логиката е продукт на собственото ни ЕГО.

И тук вече става страшно!!

Кои са механизмите, факторите, оценките и мисловните патерни, които управляват и изграждат нашата човешка същност, така наречения АЗ и фиксират в него илюзорното ЕГО, което пък, от своя страна, е и същноста на прословутия ЕГОИЗЪМ . . . ?
Това са все въпроси на които и съвремената психология няма съвсем ясни отговори.
И така . . .
Изхождайки от по-горното, моето лично мнение, с което не обвързвам никого е, че:
Да си простак, е собствено решение, т. е. личен избор.
Както крадецът решава да бъде крадец, избор обусловен от социалната среда, която го е моделирала като такъв, така и нормалният, интелигентен и дори блогополучен човек прави своя съзнателен избор да бъде простак.
Така, че ако трябва да се напише подобна книга, то според мен, заглавието би трябвало да е следното:
Как да победим простака в себе си!
Как наистина!?
Някъде бях прочел, че едно пътуване от хиляди километри започва с една първа стъпка. Дали си готов да я направиш?
Въпрос на личен избор.

* * *