За папа

Часовникът в колата показваше четири и двадесет. Тъмният асфалт на пътя станал почти черен от току що падналия дъжд хвърляше тежки метални отблясъци на фона на бързо притъмняващото западно небе. Карам без да спазвам дистанция, плътно прилепен към колата пред мен изнасяйки се припряно към лявото платно и търсейки удобна възможност да изпреваря. Знаех, че съм закъснял. И детската градина и училището затваряха след десет минути.
Денят се оказа тежък и напрегнат. Проблемите, макар и дребни, нямаха край. Предаването на смяната също не мина гладко. Едно от съоръженията в производствената линия , по закона на Мърфи, се срина в последния момент и после дълго трябваше да обяснявам по телефона на техническото лице, откъде точно да препрограмира целия процес. По-късно, заварвам в офиса колегата от приемащата смяна втренчен в екрана на комрютъра. Поглежда ме и след традиционния поздрав се усмихва подкупващо; ’’Не си спомням как ставаше регистрирането в САП (наскоро въведена в работата ни комрютърна система). Я ела погледни, ти нали си специалиста’’. Десетина минути по-късно, тичам нагоре по стълбите към съблекалнята и душа.

Най-сетне излизам на права отсечка с чисто насрещно платно и изпреварвам задържащия ме автомобил. Трескаво прехвърлям в главата си всичко, което трябва да свърша. Дъщеря ми бе канена на рожден ден, който започваше в пет. За да я закарам до там ми бяха нужни поне десет минути. Блузата, която трябваше да облече за случая, не бе съвсем изсъхнала и трябваше да я завъртя за около четвърт час в машината за сушене. Подаръкът за рожденичката не бе опакован и аз не бях съвсем сигурен, че имам подходящта за целта хартия. Решавам първо да отскоча до в къщи и пусна въпросната блуза да се суши. От там до детската градина и училището, които са едно до друго, са само две-три минути.
Точно в четири и половина паркирам пред градината. Веднага виждам сина си, Стивън, който в този момент вкарваше една триколка в едно от външните помещения. Забелязвайки ме, лицето му грейва в широка усмивка, затичва се и ме прегръща през кръста. Хващам в шепи малката главичка, обръщам лицето му нагоре и го целувам по изстиналото от хладния мартенски ден чело.
-Хайде миличък, - започвам да нареждам припряно, - нямаме никакво време! Трябва да сменим дрехите, обувките, да вземем раницата и кутията за сандвичи. Кака ни чака в училище и сигурно е останала последна.
Вече вътре, спирам пред рафта с нещата на Стивън, карам го да седне на пейката пред него и започвам да свалям тежкия гумиран гащиризон. Малкият си тананика нещо и се поклаща насам-натам с безгрижието на още ненавършило пет години дете. Мълча и мисленно прехвърлям няколкото варианта на извинение предназначени за учителката в след училищната занималня (SFO-на норвежки), които се въртят в главата ми.
-Папа (тате), - изведнъж се оживява сина ми изтръгвайки ме от мислите. Трябва да ти покажа новия светлинен меч. Същият като на Луук Скайуокър. Сигурно е в стаята с играчките.
Вече няколко седмици той и сестра му, Лиана (на осем години), живееха в света на Междузвездни войни (Star Wars) от двете чудесни трилогии на Жордж Лукас.
-Сега нямаме време, друг път! – измърморвам.
-Моля те, папа, сега . . Моля те!
-Казах, НЕ! Няма време! ОКЕЙ!!
-Окей. - примирява се той, внимателно разглеждайки лицето ми с големите си чисти, сини очи.
Привършвам набързо с преобличането, грабвам раницата, хващам Стивън за ръка и почти го повличам към колата. Вече вътре, той се прехвърля през задната седалка в багажното помещение (колата ми е комби) в очакване да преминем през двете бабуни на пътя, предназначени да забавят скороста на преминаващите в зоната автомобили.
Минута по-късно паркираме прид училището. Стивън се изсулва през вратата на колата, хваща ме за ръка и подскачайки продължава да си тананика нещо; - Та-ра-ра, . . та-ра-ра, . . та-ра-ра . . .
Отварям тежката, входна, остъклена врата с вътрешен пружинен механизъм, предназначен да я държи затворена, и вече съм почти вътре , когато Стивън изведнъж се изтръгва от ръката ми и с вик; - ПАПА, ПАПА – ВИЖ!! – изчезва зад ъгъла по посока на училищния парк. Подвоумявам се за миг, но повлечен от инерцията и неудобството, че съм безкрайно закъснял, продължавам напред успокоен от мисълта, че няма какво да му се случи и когато реши да дойде ще се справи и сам с входната врата, която макар и тежко, беше вече преодолимо препятствие.
Продължавайки по дългия около тридесет метра коридор, забелязвам през двете отворени врати някакво движение вътре в стаята за занимания. Въздъхвам облекчено, когато виждам Лиана наведена над лист хартия и обясняваща нещо на заобиколилите я две други момичета. Все пак не съм единственния закъснял. Обръщам се и поглеждам към далечната входна врата. От Стивън няма и следа.
Дъщеря ми вдига очи, среща погледа ми, леко се усмихва и, по типичния за нея начин, се връща към заниманието си. В този момент, от една странична стая влиза учителката, която се оказва моя добра позната.
- Я виж ти! – възкликвам учудено. – От кога си на тази работа?
- Само по заместване. – усмихва се тя. – Надявам се, с времето, да я получа за постоянно.
Продължаваме с подобен род любезности, като разговорът се измества към общи познати и кой как я кара. Напълно съм се отплеснал, когато дъщеря ми ме дръпва за ръката.
- Папа, знаеш ли, че съм на рожден ден от пет. Мама каза, че ако блузата ми не е съвсем изсъхнала, да я пуснеш в сушилнята. Подаръкът за Емилия не е опакован и, ако не намерим хартия, трябва . . .
- Знам мила, вече разговаряхме. – прекъсвам я аз. - Вземи си нещата и да тръгваме. Имаме съвсем малко време.
- Окей, Лин също е поканена и трябва да минем да я вземем. – продължава да нарежда тя докато изчезва през една от страничните врати.
В този момент се стряскам от връхлетялата ме мисъл; - Стивън! Обръщам се и виждам малката, суетяща се отвън, фигурка. Почти тичам по коридора предчувствайки, че нещо не е наред. Вече хванал дръжката, изведнъж усещам как ме присвива отвътре, виждайки през идеално чистото стъкло, умората, страданието и укора изписани върху разстроеното детско лице. Отворил вратата, прикляквам на едно коляно;
- Какво бе душичко златна?! Не можа ли да я отвориш тази пуста врата?
Проклинам наум собственната си глупост прекрасно съзнавайки, че всякакви думи са излишни. Спомени от моето детство, прекарано по седмични детски ясли и градини, изведнъж нахлуват в главата ми. Отлично си спомнях болезнената мъка, която изпитвах всеки понеделник, когато майка ми, принудена от абсурда на тогавашните обстоятелства, ме оставяше в съответната институция и безуспешно криейки сълзите си ме убеждаваше, колко бързо ще отлетят дните до следващата събота. Добре си спомнях взискателното, бездушно и понякога граничещо с жестокост отношение, което трябваше да възпита в мен един бъдещ строител на ’’светлия’’ социализъм, - и как, този толкова вълнуващ и пъстър детски свят, ставаше безкрайно тъжен и сив.

- Те са за теб, папа! - съвсем тихо прошепват треперещите детски устни и големите, прекрасни, сини очи се изпълват със сълзи.

Нещо тежко се надига в гърдите и ме сграбчва за гърлото. Нежно придърпвам крехкото малко телце към себе си опитвайки се да прикрия напиращата в очите ми влага. Чак сега разбирам, какво се беше случило и защо не бе успял да отвори тежката входна врата. И как, опитвайки отново и отново, се е питал недоумявайки; - Къде е този, уж толкова добър и внимателен папа, който залисан в ’’безкрайно важните си и неотложни дела’’, бе забравил за опияняващата магия на пъстрия детски свят!?

От малката, стисната в юмрук, детска ръка се подаваха главичките на три жълти цветя.

* * *